Мястото на поздрава в Исляма

Никога няма да забравя думите на един наш преподавател, който разказваше следното: “Като сляза от автобуса и тръгна към института, по пътя се срещам със студенти от нашия институт, които минават и заминават покрай мен и се преструват, че не ме забелязват. Понякога си мисля: Какво лошо съм им сторил на тези млади хора, та минават все едно покрай гробища? Нима техните преподаватели не са им говорили за значението на поздравите? Дали затова, че не влизам при тях те не се чувстват задължени да ме поздравяват? Или може би вече са се изучили премного, усвоили са цялата ислямска наука и култура и се смятат за най-вещи по всичко, а останалите хора за тях са нищо... Това за мене е необяснимо...”

Всъщност много добре го познавам този наш преподавател, който винаги най-добронамерено се отнася към всички студенти и с усмивка ще поздрави всекиго. От него толкова много неща могат да научат студентите, че не мога да ги изброя. Защото той има толкова богат жизнен опит, че всеки спокойно може да се учи от него. И той няма да се скъпи. Всяка негова стъпка, всяка негова дума е пример и урок за младите хора. Откъде зная ли? Зная, понеже беше и мой преподавател. Аллах да е доволен от него. А сегашните студенти щадели поздрава си, когато минавали покрай него. Жалко. Колко много се заблуждават! А знайно е. че хората имат навик да се поздравяват най-учтиво помежду си. Особено мюсюлманите. Защото, при поздрав връзките и обичта между хората се заздравяват, укрепват дружеските взаимоотношения, изчезват чувствата на ненавист, омраза, на завист и вражда.

Отворим ли речниците и се вгледаме в тях, ще прочетем: “Поздравът означава пожелание за благополучие, покой, здраве, мир, сигурност, сполука и спасение...”

Когато двама мюсюлмани се срещат или се разделят, се поздравяват с думите: "Есселяму алейкум!” или “Селямун алейкум!” Тези думи означават: “Бъди в безопасност: желая ти избавление; здравето и благополучието да са с теб!” А другият отвръща: “Всичко казано от вас да ви се връща!”

Освен това в поздрава са кодирани и следните мисли: "Аз съм мюсюлманин и не бих могъл да ти навредя. Вие сте в безопасност!” Както виждате поздравът означава много неща.

Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) в един от свещените си хадиси, повелява: “Заклевам се пред Всевишния Аллах, че докато не станете вярващи, няма да бъдете ощастливени с рая. Докато не се обикнете помежду си, не бихте могли да станете вярващи. Нека да ви кажа нещо, което ще ви помогне да се обичате помежду си: “Разпространявайте поздрава сред вас!”

Ето защо, когато поздравяваме някого, трябва да бъдем усмихнати. По такъв начин от една страна печелим севаб, одобрение, а от друга - все едно даряваме някого. Затова дълг на всеки мюсюлманин е да се облагодетелства от тази благодат и това опрощение.

Тук бих искала да споделя една поучителна случка, която си спомних. Разказа ми я един от двамата съседи, които живели дълго време врата до врата, в мир и разбирателство. Но един ден за нищо и никаква дреболия се скарали. Казали си неща, които не би трябвало да се казват, след което не искали вече да се погледнат в очите и да се срещат. Разбира се всеки от тях преживяват дълбоко в себе си разрива със своя съсед.

Един ден мъжът на другото семейство решил да излее бетонна плоча пред дома си. Вкъщи нямало кой да му помага в тази тежка работа. Казал на роднини, близки и познати, но в този ден всички били заети и никои не можал да дойде. По едно време обаче какво да види! Отсреща се задали баща и син, въоръжени с кирки, лопати на рамо и идвали право към дома му. Човекът бая се стъписал, помислил си, че идват да се разправят с него. Дори си помислил: “Дали няма да ме пречукат?" Но когато съседите се приближили и го поздравили, както се полага, той разбрал, че никаква опасност не го грози. А бил толкова объркан, че не знаел какво да им отвърне. В този миг очите му се насълзили и той едва можал да промълви: Алейкум селям! Добре сте ми дошли!”

Тъй като съседите му знаели работата си, веднага се хванали за лопатите и лека полека нещата потръгнали. Отначало се чувало само: “Дай цимент, дай вода, донеси това, отнеси онова...” Този ден те работили рамо до рамо, потта, която се леела от тях се примесила с бетона и старото им добросъседство заякнало заедно с излетия бетон.

Напомняйки тук, че поздравът е сюннет в религията ни, ще приключа с един друг свещен хадис на любимия ни Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем): "Поздравът със засмяно лице е дар за хората!" Нека не забравяме също така, че приемането на поздрава и отвръщането също с поздрав, е свещено задължение на всеки мюсюлманин. И нека не си го спестяваме при никакви обстоятелства!

Езан - мястото и значението му в исляма

 

“О, вярващи, щом се призове за молитвата в петъчния ден, устремете се към споменаването на Аллах.” 

(ел-Джумуа, 62: 9)

Ислямският термин “езан" означава петкратно обявяване и съобщаване на времето за намаз и призоваване на вярващите за изпълняване на това задължение. 

То съдържа споменаване величието и единството на Аллах, потвърждение на пратеника на Аллах Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем), 

призив за намаз и за щастие.

Езанът се изпълнява преди петкратната молитва в определеното време според сезона. 

Времетраенето на езана е 2-5 минути в зависимост от намаза тъй като за всеки намаз той се изпълнява със специален макам (мелодия).

Религиозната стойност на призива езан се подчертава в основните ислямски източници - Свещения Коран, суннета на Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) и иджма (единодушието на ислямските учени).

В Свещения Коран Всевишният Аллах повелява:

 “И когато зовете към молитва, те я взимат на присмех и шега. 

Това е, защото са хора, които не проумяват.” 

(ел-Маиде, 5: 58) 

Този свещен айет е едно от доказателствата за съществуването на призива езан в ислямската религия. 

А следният коранически айет има задължителен характер за груповия петъчен намаз:

 “О, вярващи, щом се призове за молитвата в петъчния ден, устремете се към споменаването на Аллах.” 

(ел-Джумуа, 62: 9)

Поради факта, че в Свещеният Коран се повелява:

 “Кажи:

 „Ако обичате Аллах, последвайте ме! 

И Аллах ще ви обикне, и ще опрости греховете ви. Аллах е опрощаващ, милосърден.” 

Кажи:

 „Подчинете се на Аллах и на Пратеника!” 

А отвърнете ли се Аллах не обича неверниците.” 

(Али Имран. 3: 31-32),

 ние мюсюлманите сме длъжни да спазваме и повелите на Мухаммед 

(салляллаху алейхи уе селлем).

 Той казва:

 “Когато настъпи време за намаз някои сред вас да призове с езан." 

(Бухари. Езан, 17, 18, 49).

Призивът езан води началото си от мединския период от живота на Мухаммед 

(салляллаху алейхи уе селлем).

 След няколко години от низпославането заповедта за изпълняването на петкратния намаз, мюсюлманите започнали да търсят начини за обявяване на началото на намаза, тъй като преди това всяка религия си имала специфичен символ призив за обявяване на времето за ибадет, например при огнепоклонниците бил запалване на огън, при християните - биене на камбана, при евреите протръбяване с тръба, 

развяване на знаме и т.н. 

Някои от сподвижниците на Мухаммед 

(салляллаху алейхи уе селлем)

 предлагат именно тези начини за призив, но мисълта, че това ще породи объркване и че ислямската религия е специфична и по-различна от гореспоменатите религии, противодейства на приемането на тези предложения. 

След известно време няколко души от сподвижниците на Мухаммед 

(салляллаху алейхи уе селлем) 

сънуват сън, в който биват обучени на същите изрази на езана,

 който се практикува от 15 века насам. 

На следващия ден всички те притичват при Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) 

и съобщават видяното. 

Той одобрява това, което казват и им съобщава,

 че и на него са низпослани същите свещени слова. След което Пратеникът на Аллах 

(салляллаху алейхи уе селлем)

 повелява на Абдуллах бин Зейд, 

един от получилите съновидение:

 "Иншааллах това е сън с божествен източник. Стани и разкажи съня си (научи това, което си чул) на Билял. 

И той да призове с езана, тъй като неговият глас е по-силен от твоя.” 

(Ебу Давуд. Салят, 27).

 Това е един ярък довод за важността на езана,

 а и за явното и високогласно известяване на този призив. 

В други достоверни хадисни източници също има редица доводи за важността на езана

 (вж. Абдурреззак, Мусаннеф, I, 488; Бухари, Езан, 6; Муслим, Салят, 6;

 Тирмизи, Салят, 139; Несаи, Езан, 1-3). 

Дори един от праведните халифи Хазрети Омар (радиаллаху анху) казва:

 “Ако не бях се нагърбил с халифството (управление) бих станал мюеззин 

(човек, изпълняващ призива езан).” 

(Абдурреззак, Мусаннеф. I. 486-487).

От друга страна важността на езана като призив в ислямската религия личи и от факта, че е подкрепено от иджма.

 Всички имами на ислямските школи Ебу Ханифе, Шафии, Малик и Ибн Ханбел считат езана за сюннет-и муеккеде (твърда препоръка) на намаза. А поради важността си езанът през вековете се е превърнал в шиар (знак, символ) на исляма от рода на обрязването, забулването,

 свещения рамазан и т.н.

 Според ислямското право при отказ, неспазване на символите на ислямската религия от страна на цялото мюсюлманско население на определено населено място, то това население с употреба на сила се задължава да спазва този символ.

 Това е ясен довод за важността на езана според ислямските учени. Това мнение особено силно се поддържа от имама на ханефитския мезхеб 

Ебу Ханифе.

Езанът е задължение на мюсюлманите, което се изпълнява петкратно по различно време на денонощието.

Той е универсален начин за призоваване на ислямската общност за богослужение, който се практикува от 15 века в оригинал, така както е вдъхновен на Мухаммед 

(салляллаху алейхи уе селлем), 

без да е променена нито една дума.

Езанът изисква от мюсюлманите с уважение да го изслушат и да се отзоват на поканата, която се отправя чрез него.

Целта на езана е да бъде чут от колкото се може повече хора, затова с развитието на технологията мюсюлманите са длъжни да се възползват от нейните възможности. 

Например първият езан е отправен от Билял (радиаллаху анху) на един хълм, през вековете са изградени минарета, колкото се може по-високи, а от десетилетия в целия ислямски и неислямски свят, където живеят мюсюлмани, този призив се отправя чрез едно от съвременните технически постижения - микрофон и говорител.

Заглушаването и забраната за изпълняване на езана дълбоко наранява религиозните чувства на мюсюлманите и създават предпоставка за тяхната несигурност, което разрешава, а дори и задължава мюсюлманите да търсят убежище в друго населено място, където се зачетат човешките права.

Значението на наставленията

 

Ислямът цени изключително високо разума. 

Това значи, че красивото и необходимото се приемат до такава степен, че от гледна точка на вярата чувството за отговорност се основава преди всичко на две важни условия. 

Първото от тях е човек да е достигнал зрялост, 

а второто да е разумен. 

При липсата на едно от двете условия не може да се говори за човешка отговорност.

Но независимо от това, че разумът представлява предпоставка за отговорността, то ако той не се превъзпита чрез откровението (вахии), не може да се гарантира, че притежателят му ще достигне до избавление. 

В целия свят, в продължение на цялата човешка история мнозина хора, които са били смятани за умни, са извършвали множество престъпления, поради което са били наказвани, тъй като са извършвали действия противоречащи на разума, мъдростта и общочовешките интереси и добродетели. 

Дори само този факт е достатъчен, за да се види безсилието на разума при предпазването на притежателя му от погрешни стъпки и встъпването му в правия път.

Разумът, макар че е дарение от Аллах, не се притежава от всички хора в еднаква степен,

 а и хората от своя страна проявяват различно старание за укрепване на разума чрез духовност и стремеж да го доразвият. 

Някои от тях постигат душевни проблясъци чрез науката и възпитанието, чрез постоянството в ибадетите и умело, далновидно и прозорливо използват разума си, а други пък го жертват за свои телесни желания, с което все едно оставят розовата градина да бъде осеяна от тръни.

Ето защо всеки се нуждае от наставления, 

т.е. от одобрението или предупреждението на някой по-талантлив или по-способен от него човек. 

Известно е, че една наша поговорка гласи: 

“Всеки ум стои по-високо от другия”. 

Тази потребност е дотолкова важна, че казано с езика на нашия Пророк, “религията поначало представлява насихат”. 

(Бухари, Иман, 42) 

Две са значенията на наставлението, за което става въпрос в свещения хадис: едното е искреността, а другото – призив към благодеяние и добротворство. Щом е така, вярващият трябва да продължава да приканва хората да бъдат правдиви и честни, за да творят добро и да заживеят според повелите на вярата.

 От друга страна, ако мислено се поровим в обширното съдържание на Коран-и Керим.

 ще видим, че по-голямата част от повелите на Всевишния Аллах имат всъщност характер на наставления към човечеството.

 Повеленото средство за осъществяването на целите на исляма е преди всичко известяването (теблиг), а то в същността си не е нищо друго, освен наставление.

Известяват се както хора, които не са запознати и не са ощастливени от Исляма, така и приелите го като им се повелява да следват доброто и им се забранява лошото. 

Човекът никога не е застрахован от грешки. 

Ето защо продължаването на наставленията и напомнянето до къямета е задължение, което ислямът възлага на мюсюлманите. 

Нещо повече, то е важна тегоба за тях.

Всевишният Аллах ни е научил и на най-важните начини и правила за изпълнението на тази отговорна задача. 

Впрочем, Всевишният Аллах когато изпраща Муса (а.с.) при Фираун (Фараон), му повелява да казва истината с “кавл-и леййин”, т.е. с приятни слова. 

В свещения айет се повелява следното:

 “И му говорете с благи слова, за да си припомни. (Може той да чуе наставленията ви) и да се побои” 

(Та-Ха, 44).

Въпреки че Всевишният Аллах е знаел прекрасно, че той няма да се вразуми от словата на Неговия пратеник, е целял да го поучи, че при тези известявания и наставления, е по-добре да се предпочете най-приемливият и ползотворен стил на изразяване.

Първото основание за един такъв стил на известяване, е да могат да се изкажат истините с благи слова, без да се буди раздразненост у събеседника, тъй като по този начин расте вероятността той да ги приеме.

В един друг свещен айет основният стил на едно таково известяване е обяснен по следния начин:

 „(Пратенико Мой!) Призовавай към пътя на твоя Господар с мъдрост и хубаво поучение и спори с тях по най- хубавия начин!”

 (ен-Нахл, 125)

Друг много важен метод при ислямското призоваване е то да бъде валидно за всички хора, независимо от обстоятелствата. 

Когато се изследват внушенията на Свещения Коран и методите на известяване на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем), 

се вижда, че известяването трябва да продължи, независимо дали то ще се възприема или не от лицето.

 Не е правилно предварително да речем и отсечем: “Не си струва този човек да бъде наставляван!”

Само че предупреждението може да бъде различно в зависимост от лицата, времето и условията. Защото знайно е, че ум и мъдрост се дават на знаещия. 

Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем), преди да почне да известява, преценяваше дали събеседникът му е в състояние да го разбере и дали условията са подходящи за това.

 Един вид, той опознаваше личността му, 

след което му разкриваше онези неща, които са най-необходими за него. 

Впрочем през целия му живот ние виждаме как Пейгамбера (салляллаху алейхи уе селлем) е прилагал различни способи на призоваване в зависимост от равнището и възможностите за схващане от събеседника и в рамките на вежливостта.

Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем), който представлява за нас най-добрия пример за пророк, изричаше всяка своя дума и наставляваше като първо установяваше душевната дълбочина и степента на възприемане от страна на своя събеседник като разкриваше цялостния му душевен мир. 

Такова известяване и наставление е цяло изкуство и това го могат само надарените. Защото всяко наставление въздейства, ако то бъде възприето и изживяно. 

Ето защо не е правилно всеки да дава наставления. Имат право да дават наставления само онези, които са достойни и способни за това и които в това отношение са окачествени с пророчески морални качества и методи на действие. 

Ако онова, което трябва да се каже накрая, се каже в началото, може да доведе до обратни резултати.