Милосърдието и състраданието са едни от най-важните качества за всеки вярващ.

 За това Пратеника на Аллах/с.а.с./ ни предупреждава в редица хадиси.

"Който не проявява милост към хората,Всевишния Аллах няма да прояви милост към него."

/Бухари,Муслим/

Мухаммед/с.а.с./ наставлява съпругата си Айша

/р.а./,като й казва:

"Айшa!

Не връщй бедния,дай му нещо-дори част от фурма да е.

Обичай бедните и бъди близка с тях,защото така ще Аллах ще те приближи до Себе си в Съдния ден."

/Тирмизи/

В айет Всевишният Аллах казва:

"...И не отпъждай просяка!"

/Сура "Ед-Духа"93:10/

Духовното възпитание

 

Целта на духовното възпитание според Исляма е желанието във всеки един момент и при всякакви обстоятелства да се осъществява връзка между човек и Аллах, тъй като от това зависи посоката, в която ще поеме човешкият живот в почти всички области и във всяко едно нещо, дори що се отнася до най-малките и незначителни подробности, да се подчинява на ислямския подход.

Човешкото съзнание, сърце и душа знаят, че Аллах е близо до човека, а той до Него, че Всевишният го наблюдава и чува.

 Човек знае, че Той държи сметка за всяка негова злина и добрина.

 Знае ли това, у него се поражда боязън, надежда 

и спокойствие.

Боязънта е нужна, защото, когато се разбунтува и погази заповедите на Аллах, ще се тревожи и ще се страхува от това, което може да го сполети.

Винаги ще се надява и ще проявява интерес заради поведението си, получаващо одобрението на Аллах, и заради Неговото милосърдие.

 Ще се научи да живее спокойно, като мисли и за справедливостта и благоразположението Му. Впрочем, Свещения Коран разглежда и обръща внимание на всички тези мотиви. 

Всевишният Аллах повелява следното:

„Видя ли дали той бе на правия път, или повелява богобоязънта? 

Видя ли дали той отрича и се отмята?

 Не знае ли той, че Аллах вижда?"

(Алак 11-14)

А в едно следващо свое знамение Нашият Господ е изрекъл:

„Или смятат, че не чуваме техните тайни и скришните им беседи? Да, и Нашите пратеници [ангели] при тях [всичко] записват."

(Зухруф 80)

Друго едно знамение гласи така:

„Нима не знаеха, че Аллах знае какво потулват и скришом шепнат, и че Аллах е Всезнаещия тайните?"

(Тауба 78)

Всевишният Аллах отново повелява:

„Той е Богът и на небесата, и на земята. 

Знае Той какво скривате и какво изявявате, и знае какво придобивате."

(Анам 3)

Ето още едно знамение, в което е казано:

„Сътворихме Ние човека и знаем какво му нашепва неговата душа. 

Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията [му]."

(Каф 16)

Именно за да се пробуди такова едно знание и за да се запечатат тези понятия дълбоко в човешката душа, Ислямът узакони богослужението (ибадета). По такъв начин човек се развива духовно. 

Това е така, защото човек непрекъснато желае да се издига и извисява, а това е нещо, което е заложено в неговата човешка природа.

 Аллах Теаля повелява така:

„Чети онова, което ти бе разкрито от Книгата! И отслужвай молитвата! 

Молитвата предпазва от покварата и порицаваното. 

Най-великото е споменаването на Аллах. Аллах знае какво правите."

(Анкабут 45)

И Пратеникът на Аллах

 (салляллаху алейхи уе селлем) 

в хадисите си е казал следното:

 „Ако намазът, който някой отслужва, не го предпазва от зло, разврат и поквара, този човек само се отдалечава от Аллах."

Действително, молитвата, в истинския й смисъл,

 е един фактор, който пробужда развитието на духовна сила и подтиква към действие.

 Пробужда сърцето, възкресява го и по този начин дава насока на един човешки живот.

Всъщност, живото и будно сърце означава само по себе си изпълнена с живот и будна душа.

 Смъртта и заблуждението на сърцето е смърт и заблуда на душата и съвестта. 

А живата и будна душа означава жива и будна съвест.

 Тяхната смърт и изпадане в заблуда е равносилно на изчезването на доброто и угасването на светлината в човешката душа. 

Колко добре го е казал Пророкът ни Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем): 

„Наистина в тялото има едно късче месо.

 Ако то е наред (и се крепи), здраво е цялото тяло. Разболее ли се, боледува цялото тяло.

 Внимавайте, този къс месо е сърцето."

Поетът също е засегнал тази тема в стиховете си:

„Видях греха убиец на сърцата.

Грешиш ли ти – осъден си на срам,

Престанеш ли - възкръсват пак сърцата.

А лекът за душите и телата –

срещу греха воювай с плам."

Истинските цели на духовното възпитание се състоят в това да бъде изградена една завършена и зряла личност, която живее по ислямски, 

да бъде създадено такова общество според разбиранията на Исляма, което да насочва всичките си цели, инстинкти и желания съгласно тези принципи и 

в тази насока да пристъпва към тяхното осъществяване.

Възвеличаване на праведниците

 

Аллах Теаля е свидетел, че изходната точка, от която са се отклонили в идолопоклонничество хората, както е било по времето на обожествяването на Ягус, Яук, Наср и което ще продължава и до Съдния ден, е превъзнасянето на мъртъвците. 

Те не са се задоволили с това, но са опорочили и пътя на праведниците. 

Аллах обаче упъти към истинската вяра тези,

 които поеха по правия път, и те ги свалиха до стъпалото на раби, което Аллах бе предопределил (на онези смъртни), отнеха им божествеността. 

Ето, това е истината за тяхното възвеличаване и сляпата вяра в тях.

Този, комуто е предоставено благото да следва верния път, нека не смята, 

че забраната да превръща в идоли гробовете, 

да издига върху тях джамии и да пали там кандила, е омаловажаване на покойниците. 

Това никога не е означавало принизяването им, така както смятат измислящите лъжи в религията 

и заблудилите се. 

Напротив, то е оказване на почит и зачитане, извършване на онова, което те са обичали, 

и изоставяне на онова, което са мразели, 

израз на уважение.

 Не е ли Аллах Покровителят на всички,

 Този, който ги обича и извисява пътищата им?

Ти също следваш техния път...

Заблудилите се, които тълкуват неправилно религията са тези, които принизяват праведниците под маската на прославата им. 

Впрочем, от всички хора те са най-далеч в следването на пътя им. 

Далече са от тях, както християните от Иса (Алейхиселям), юдеите от Муса (Алейхиселям), шиитите от Али (Радияллаху анх), така както хората на правдата, бидейки едно цяло със своите събратя, стоят далеч от хората на заблудата.

 Вярващите мъже дружат с вярващи жени, а мъжете-лицемери се събират със себеподобни жени. 

Когато сърцата вярват на измислици (нововъведения), лицата се извръщат от сунната на Пратеника (салляллаху алейхи уе селлем).

Ето защо повечето от тях ще намериш при гробовете, където се втурват, 

след като са изоставили думите и призивите на този, който е възродил сунната на Пратеника (салляллаху алейхи уе селлем).

ОБИЧТА КЪМ ПРАВЕДНИЦИТЕ СЕ ИЗРАЗЯВА В СЛЕДВАНЕТО НА ТЕХНИЯ ПЪТ

Възвеличаването на пророците и праведните люде се постига чрез обичта към тях и извличането на поука от полезните познания и добри дела, към които са призовавали те, приемайки онова, което те са оставили подир себе си. 

Обичта се изразява в това да се върви по техния път, а не поклонение и посещение на техните гробове и, накрая, превръщане на тези гробници в идоли.

 Да се следва техния път и да се призовават хората да поемат по него умножава техните награди. Отричането от пътя, към който са приканвали, и поемането по друг, който му противостои, лишава от награда както праведниците, така и самите тях. А къде в това е прославата и уважението?

Дъжд вали дуа прави

 

О, Аллах, отдалечи ме от греховете ми, както си отдалечил изтока от запада!

О, Аллах, пречисти ме от греховете ми, както се почиства от мръсотия бяладреха!

О, Аллах, отмий греховете ми със сняг,

вода и скреж!”

(Ал-Бухари и Муслим)

Дуата - израз и мярка на вярата в сърцата,

е обръщение към Аллах (дж. дж.) , което може да има различни съдържания, тематики от рода на:

искане напътствие, искане прошка за греховете, искане улеснение, искане успех, търсене закрила от беди…

Тъй като човекът, по волята на Аллах, е обречен да греши прошката е една от най-основните теми на дуата. Казвам “по волята на Аллах”

защото Мухаммед (с.а.с.) казва:

»Кълна се в Аллах, в чиито ръце е моята душа!

Ако не прегрешавахте, Аллах щеше да ви унищожи и на ваше място да създаде хора, които да прегрешават и след това да искат прошка от Него и Той да им опрости.» Разбира се това не значи, че не трябва да се предпазваме от извършване на грехове, а просто трябва да искаме прошка. От този хадис разбираме, че колкото и да се стараем да се пазим от прегрешения все пак ще правим много грешки, греховете винаги ще са на дневен ред в нашето ежедневие за които ще трябва да се обръщаме към Аллах да ни пречисти от тях.

Всеки грях е черно петънце, замърсяващо нашето сърце.

И когато ние не обърнем внимание на тези петънца, след време те ще почернят нашите сърца, след което ще изгубят чувствителността си към греха.

Така ще бъдем лишени от много радващия Аллах ибадет-дуата за искане на прошка.

А сега нека да видим как Расулюллах (с.а.с.) в една от дуите си е искал от Аллах да го пречисти от черните петна- грешките, и то в дуа, която е правил в самото начало на намаза (преди да почне да чете сурата фатиха):

«... О, Аллах, отмий греховете ми със сняг, вода и скреж!”

Зимният сезон в който живеем сега, с пресните си снежни гледки съживява пейзажа изрисуван зад тези сразителни слова на Мухаммед (с.а.с.) вдъхновени от Твореца на вселената Аллах (дж. дж.) .

Използвайте момента да се вмъкнете в този пейзаж, когато навън вали и всичко е покрито в снежни кристали. Ще ви се прииска снегът не навън, а във вас да вали - във вашите сърца и души, след което под жарко слънце да се разтопи и да помете със себеси всяка черна точица, лепнала се от извършен грях.

Погледнато от друг аспект снежната покривка е покривката, с която Аллах иска да покрием сърцата си. Както снегът погребва всичко по земята, така и ние да погребем всичко в нашите сърца с покривка, претопяваща всичко под себеси, от една материя-искреност, тевхид. В арабския език значението на корена на производната дума искреност е «ставам съвсем бял, еднотипен, без примеси».

Искреност и снежна покривка, колко са сходни.

Искреността-всяко дело извършено с цел служене на Аллах- е тайната на тевхида, към който призоваваха всички пратеници

- Молим Аллах да ни удостии с него.

Скъпи братя и сестри, всеки истински мюсюлманин с думите на Абдуллах ибн Месуд :”

гледа на своите грехове като на огромна планина, под която е седнал и се опасява да не би да рухне върху него, докато вярващият със слаба вяра гледа на грешките си като на бръмчаща муха около носа му, която я премахва с едно замахване на ръка.”

Постоянно искане прошка от Аллах и неомаловажаване дори и най-дребните грехове е основно качество на вярващия, стремящ се към искреност и тевхид.

Нека в нашите сърца оставим едно винаги отворено прозорче с изглед към пейзажа на дуата

« О, Аллах, отмий греховете ми със сняг, вода и скреж!”

Със тази дуа молим Нашия милостив и милосърден Аллах да пречисти сърцата ни от греховете и от всичко, което Той не желае да приютяваме в тях

– Амин!

Д О В Е Р И Е Т О

 

Доверието е вяра в нечия искреност, добросъвестност, честност или в правилността на нещо.

Нашата сигурност в Аллах води до доверието в мюсюлманите.

Ако някой на улицата те срещне и каже селям, ние вече имаме по-различно мнение за човека т.е че той е мюсюлманин.

От тук следва, че той живее според повелите на Аллах,

че е добросъвестен, честен и искрен човек.

Мюсюлманите във вярата си усещат сигурност,

доверие към Аллах.

Всеки мюсюлманин знае, че каквото и да стане Аллах винаги избира най-доброто за нас.

“Но може да мразите нещо, а то да е добро за вас,

и може да обичате нещо, а то да е зло за вас.

Аллах знае, вие не знаете.”

/2:216/

Мюсюлманина не може да живее сам, той споделя вярата си с други хора.

Ако ти не се виждаш с мюсюлманите,

ако не проявяваш някакъв интерес към тях, как ще обичаш тези мюсюлмани, как ще живееш с техните проблеми, как ще си съпричастен с тях, как в дуа ще поискаш да им помага Аллах?

Исляма поощрява хората да си помагат и да се наставляват взаимно.

„..Човекът е в загуба, освен онези, които вярват и вършат праведни дела, и взаимно се наставляват за истината,

и взаимно се наставляват за търпението.”

/103:2-3/

Да предизвикаш у човека добра емоция чрез добро поведение е садака.

Дори усмивката е садака.

Всеки ден можем да печелим чрез добро отношение към хората.

Ще илюстрираме това с пример от икономиката.

Защото когато става въпрос за пари дори и малките деца разбират нещата.

Всеки човек отваря емоционална банкова сметка в другия. Колкото по-добре се държим с хората толкова по-голяма ще бъде емоционалната ни банкова сметка.

Ако направим грешка спрямо човека, теглим от емоционалната си банкова сметка и резерва намалява, докато не направим толкова голяма грешка, че всичко което сме вложили замине.

И човека каже:

Край!

До тук!

Аз с теб нямам работа повече.

Има хора които ги познаваме от дълго време и човека ни прави нещо лошо, но ние му прощаваме, защото го познаваме като добър човек.

И така докато си изхаби резерва при нас.

Колкото повече слагаме в тази емоционална банкова сметка, толкова повече доверие получаваме.

Шест начина да захранваме емоционалната

си банкова сметка

(шест основни депозита)

Разбиране на човека- на този на които искате да направите добро.

Да се знаят интересите и нуждите на човека,

защото в противен случай това което мислим за добро (депозит) може да излезе лошо (кредит /теглене).

Обръщайте внимание на дребните неща- в едни отношения един поглед, един жест, една дума може да развали отношенията.

В човешките отношения малките неща са големи!

Спазване на обещанията- хората са склонни да градят надежди върху обещанията.

Изясняване на очакванията- ако отсрещната страна остане неразбрана, поради това, че е с различни очаквания- това води до разваляне на отношенията.

В един откровен разговор, когато се изясни кои какво очаква от другия проблемите са по-малко вероятни.

Наличие на двойственост- съгласуване на думите с реалността.

Днес за да има настройване срещу религията е от нашето й приложение.

Може да изглежда депозит, но е теглене.

Например:

Някой ви прави добро, но то е с користна цел.

Тогава един ден Аллах ще го разобличи и вие ще научите истинската причина поради която са ви помагали.

Това е лицемерното поведение. Всяко общуване с цел измама е лъжа.

Лоялност към тези които в момента ги няма (гьйбет)

Когато сгрешите- извършите теглене извинете се искрено. Ако не е искрено няма как да се приеме- напротив може още повече да развалите отношенията.

„Малкият човек” не се извинява.

Той винаги се оправдава или те напада като казва:”

-Какво толкова е станало?!”.

Вместо да каже:

„Накърних достойнството ти.

Извинявай поставих те в неудобно положение.”

Хората с недостатъчна вътрешна сигурност не могат да се извиняват.

Човек трябва да може да се извинява и да прощава.

Щом Аллах опрощава как може ние да бъдем съдници!?

Молим се на Аллах да бъдем от хората, които благодарят щом получат и да проявят търпение щом ги застигне беда. Да бъдем от хората, които вършат добрини,

въпреки всичко.

Просто заради Аллах- само тогава ще имаме успех

и на дюнята и на ахирета.

AС-СЕЛЯМУ АЛЕЙКУМ” – ПРИВЕТСТВИЕ ОТ ВЕЧНОСТТА

В Свещения Куран Великият Аллах казва:

“И щом ви поздравят с поздрав, поздравете с по-хубав от него или отвърнете със същия!

Аллах за всяко нещо държи сметка.”

(ен-Ниса, 4: 86)

В продължение на много векове мюсюлманите при среща и раздяла се приветстват един друг с думите:

“Aс-селяму алейкум” или “Aс-селяму алейкум ве рахметуллахи ве беракятуху”.

Това не са просто поздравителни думи като “Здравейте” или “Добър ден”, а дуа (молба) за другия човек:

“Мир Вам, здраве и благополучие в земния живот

и отвъдния.

Нека ви осени милостта и благодатта на Всевишния Аллах!”

На тази дуа следва отговор:

“Ве алейкум селям” или “Ве алейкум селям ве рахметуллахи ве беракятуху”

– Мир и на Вас! Нека ви осени милостта и благодатта на Всевишния Аллах!”

В този свят дуата на един човек за друг притежава голяма сила, понеже Аллах не я отхвърля.

Колко пъти на ден ние се срещаме с хората, колко пъти можем да обменим добри пожелания.

По такъв начин, всеки ден Аллах приготвя неизчислими блага за човека.

Срещата и раздялата с дуа е залегнало особено дълбоко в исляма.

В същото време “ес-Селям” е едно от 99-те прекрасни имена на Всевишния Аллах.

“Aс-Селям” – “Даряващият мир и живот, безопасност, спокойствие, здраве, благоденствие, благополучие; Разрешаващият сложните ситуации;

Защитаващият от страх и нещастие;

Помагащият за достигане на мир и съгласие,;

Указващият пътя на намиране на вечното щастие.”

Аллах ще приветства в гроба и Съдния ден със “селям” верните Свои раби, изживели в богобоязън своя живот и ще ги въведе с блага вест “за вечен живот без страдания, раздяла, загуба, болка в Рая – “Дарус-селям”, в Дома на мира и благоденствието.

Ангелите също ще ги посрещнат пред портите на Рая

с думите: “Aс-селяму алейкум”.

Всевишният Аллах казва в Свещения Куран:

“А онези, които вярват и вършат праведни дела, ще бъдат въведени в Градините, сред които реки текат – там ще пребивават вечно с позволението на своя Господ. Поздравът им там ще бъде: “Мир!””

(Ибрахим, 14: 23)

На свой ред, когато човек влиза в своя дом, а също така при приключване на намаза приветства ангелите.

Но ангелите и на земята приветстват хората.

Обаче единствено избраните от Аллах могат да възприемат приветствията на ангелите.

Пророкът Мухаммед (с.а.с.) веднъж казал на Айшa (р.а.): “Джибрил ти праща селям.”

А тя отвърнала:

“Ве алейхис селям ве рахметуллахи ве беракятуху.”

(Бухари)

Забележително е, че от корена на думата “селям” произлизат думите “мюсюлманин”, “муслим”.

Мюсюлманин означава искрено и точно съблюдаване повелите на Всевишния, внушаване чувство на надежност и безопасност, с всички свои действия и постъпки той въплъщава здравия образ на живота, има ясен поглед към живота и себе си.

Пророкът (с.а.с.) казва:

“Мюсюлманинът е човек, на когото ръцете, езикът и сърцето са целомъдрени и чисти.”

Всевишният Аллах научил да приветства със селям първия човек Адaм (а.с.), след като го заселил в Дженнета (Рая). Пратеникът на Аллах Мухаммед (с.а.с.) в един от своите хадиси казва:

“Аллах в Рая се обърнал към Адaм:

“Поздрави ангелите със селям и запомни техния отговор. Така ще се поздравявате един към друг ти и всички от твоето потомство.”

“Aс-селяму алейкум”, казал Адaм.

“Ес-селяму алейкум ве рахметуллахи”, повторили ангелите и добавили думите “ве рахметуллахи.”

(Бухари)

Затова Пророкът Мухаммед (с.а.с.) придавал голямо значение на селяма.

На тази тема има посветени много хадиси.

Той призовавал мюсюлманите да се отнасят към това приветствие с отговорност, осъзнавайки каква сила е скрита в тези непрости слова.

В един хадис е казано, че човек няма да влезне в Рая, докато не повярва.

А няма да повярва, докато не заобича своите братя

и сестри по вяра.

Пътят към това, според думите на Пратеника на Аллах,

е чрез разпространение на селяма.

(Муслим)

Пророкът (с.а.с.) казва:

“О, хора, разпространявайте селяма, хранете нуждаещите се и бедните, не прекъсвайте връзките с роднините си и им помагайте, и ще влезнете в Рая.”

(Тирмизи)

В тази връзка един от сподвижниците на Пратеника на Аллах (с.а.с.) Абдуллах ибн Умар в свободното си време излизал от къщи с единствена цел – “да поздравява хората със селям, без значение дали са непознати или познати, бедни или богати.”

(Малик)

С пожелание за мир и добро селямът сближава

и обединява хората, способства за изграждане между тях на любов и уважение.

С помощта на селяма се разрешават сложни ситуации и се предотвратяват конфликти.

Тези думи могат да обезоръжат и най-върлите врагове.

Селямът е оръжие в ръцете на искрено вярващите.

“Рабите на Всемилостивия са онези, които ходят по земята с кроткост и ако невежите им отправят думи, казват:

“Мир!” {и отминават}…”

(ел-Фуркан, 25: 63)

В много айети от Свещения Куран и хадисите на Пророка (с.а.с.) се говори за културата на взаимоотношение и поведение на мюсюлманите, всяка негова постъпка трябва да бъде добре обмислена:

“О, вярващи, не влизайте в домове, освен в собствените си, докато не поискате разрешение и не поздравите обитателите им! За вас това е най-доброто, за да се поучите.”

(ен-Нур, 24:27)

Когато влизал сред обществото, Пророкът (с.а.с.) три пъти отправял селям, за да бъде пример на общността му и да подчертае важността на селяма.

За един поздрав със селям Аллах въздава десетократна награда.

Съгласно ислямското право, да поздравиш първи е суннет, а да отвърнеш на селяма е фарз. Както е казано в хадиса: “Приближените на Аллах сред хората са тези, коитопърви дадат селям.”

(Ебу Дауд)

Пророкът (с.а.с.) дори и децата приветствал първи.

Мюсюлманин, влизащ сред група хора, трябва първи да отправи селям към присъстващите.

Те трябва да отвърнат на неговия поздрав, при това само един човек може да отвърне за всички.

Ако в обществото влиза група хора, може само един от влизащите да отправи селям.

В този случай също е достатъчно един да отговори. Младите първи трябва да поздравят по-възрастните от тях.

Селямът е съпроводен с ръкостискане, което е проявление на уважение и любов между мюсюлманите

и към всички хора.

Пророкът Мухаммед (с.а.с.) е казал:

“Ако двама души, когато се ръкуват се поздравят със селям, Аллах приема техния селям

и опрощава малките им грехове.”

Много е важно да се приветстват със селям близките хора. Когато влизате в къщи, като пожелание за здраве и благодат от Аллах, отправете за себе си и близките си селям.

Помолете се за родителите си, за децата,

за близките и любими хора и ще получите дуа от тях, което е несравнимо благо от Аллах.

Пратеникът на Аллах (с.а.с.) казал на Aнaс ибн Малик (р.а.): “Синко мой, когато се прибираш в дома си, отправи селям на своето семейство, за да не се прекратява, а да се увеличава в твоя дом милостта и благодатта от Всевишния Аллах!”

(Тирмизи)

А ако в къщи няма никой, трябва да приветстваш себе си и ангелите с думите:

“Ес-селяму алейна ве аля ибадилляхи-с салихин”

– “Мир Вам и на всички праведни раби на Аллах!”

В поздравът селям е скрита топлата енергия на любовта и спокойствието, уюта на домашното огнище, шумът на благодатния дъжд, веенето на райския вятър...

С тези слова започва пътя на мюсюлманина и с тези слова той приключва.

Хз. Иса и Хз. Мерйем в светлината на Свещения Коран

 

В наши дни, когато различните мисионерски организации засилиха пропагандната си дейност с цел откъсване от исляма на големи маси от онези прослойки, чиито верски основи са не особено стабилни, има голямо значение да се научи и да се знае истината за Хз. Иса (Иисус) и Хз. Мерйем (Дева Мария), тъй като онези, които не знаят истинската същност на проблема лесно могат да станат жертва на измамата.

В Свещения Коран името на Хз. Иса се споменава 25, а на Хз. Мерйем 24 пъти. 

А на 11 места се споменава думата “месия” като прозвище на Хз. Иса. В 16 от 25-те случая той е споменат като “Иса син на Мерйем”. 

След като при другите пророци не се споменава нищо за майките им, то при Иса се свързва с името на Мерйем. 

А това не е случайно.

 Така се подчертава, че той не е син на Аллах, а на Мерйем, с което всъщност се отрича християнското твърдение.

Фактът, че Хз. Иса се е родил без участието на баща, не означава, че той е син на Аллах. 

Освен това свръхестествените чудеса, които той е извършвал, също така не доказват, че е бог. 

Тъй като не само Иса се е родил без баща и не само той е бил способен да върши чудеса. 

Сътворението на Хз. Адем, също роден без баща и майка, е къде къде по-интересно като факт от раждането на Хз. Иса.

 Тази истина Всевишният Аллах пояснява по следния начин:

 “Примерът с Иса пред Аллах е като примера с Адем. Сътвори го Toй от пръст, после му рече: “Бъди!” И той стана." 

(Ал-и Имран, 59) 

След като сътворения без баща и майка Хз. Адем никой не нарича “син на Аллах”, то никой не би трябвало да твърди, че Хз. Иса е син на Аллах, понеже е бил сътворен без баща.

Трябва да се знае, че Хз. Иса е човек и като всеки човек е сътворен от Аллах. 

Следователно Хз. Иса е също така създание на Аллах. 

Днес никой не се съмнява, че Мерйем е човек.

 И много ясно и близко до ума е, че човек не би могъл да роди бог. 

В сура “Ихляс”, където е дадено описание на Всевишния Аллах:

 “Нито е раждал, нито е роден”, с което също така се отговаря на християните. 

По-нататък в сура “Мерйем“ пък се повелява следното:

 “Не подобава на Аллах да се сдобива със син. Пречист е Той! Щом реши нещо. 

Той само му казва:

 Бъди!” и то става.” 

(Мерйем, 35) 

или:

 “И рекоха (неверниците):

 “Всемилостивия се сдоби със син...” 

“Не подобава на Всемилостивия да има син.” (Мерйем, 88-92)

В Евангелието Аллах също така се нарича “баща", 

а Иса “син”, но тези думи са използвани изцяло в преносно значение. 

В Евангелието думата “баща" е използвана в значение на “милостив създател”.

 В турския също така доброжелателният, силният и самоотвержен човек се нарича “баба адам”. 

По същия начин думата “син" е използвана в преносен смисъл. 

Известно е, че думи като “сине, дъще, чедо” изразяват близост, сърдечност. 

Възрастните хора също така могат да се обръщат към нечии чужди синове и дъщери с обръщенията “сине, дъще”. 

Дори да се предположи, че Евангелието не е претърпяло никакво изменение, (а то не е така!) тогава пак обръщението на Аллах “сине” е използвано по същия начин и означава близост, сърдечност. 

Този израз е използван и за другите пророци. “

И рекоха юдеите и християните: “Ние сме синове на Аллах и Неговите любимци." 

(Маиде, 18). 

Ясно е, че когато казват това, те нямат предвид син в истинското значение на думата. 

Така както всички деца изпитват нужда от баща,

 то в желанието си да заяви, че всички хора се нуждаят от бащи, Хз. Мухаммед 

(салляллаху алейхи уе селлем)

 повелява следното:

 “Всички създания са раби на Аллах.

 Най-любими измежду тях са онези, които са най-полезни на хората.”

По същия начин Хз. Иса повелява на апостолите си: “Молете се за онези, които ви потискат, за да бъдете синове на баща ви в небесата.” 

(Евангелие по Матея, 5: 42) 

Тук думите “син” и “баща” също така са използвани в преносен смисъл.

Нека сега да приведем онези строфи от Коран-и Керим, свързани с Хз. Мерйем и Хз. Иса. 

Както съобщава и нашият Пророк, Хз. Иса и Хз. Яхия са лелини деца. 

(Муслим, Иман, 259). 

Бащите на Хз. Мерйем и Хз. Зекерия (а.с.) бяха баджанаци. 

Съпругата на пророка Зекерия се казваше Иша, 

а на Масан бе Ханна. 

Ханна бе остаряла и не бе в състояние да роди деца, но все още мечтаеше да има дете. 

Тя бе обещала, че ако има дете ще го дари да служи в Бейту-л-макдис (Свещения дом).

 В крайна сметка тя бе забременяла, за което бе помолила Аллах.

 Когато Ханна роди Мерйем, макар че Аллах знаеше какво бе родила, тя рече:

 “Аллах мой! 

Родих девойка. 

Мъжката рожба не е като женската, 

дадох й името Мерйем.

 Нея и потеклото й поверявам на Теб да пазиш от злините на омразния и отречен сатана.”

 При тези думи Всевишният й оказа много добър прием, отгледа я като цвете и я повери на Зекерия. Всеки път, когато Зекерия отиваше да я навестява, винаги при нея намираше нещо ново за ядене. Когато я попита за това.

 Мерйем му отговаряше:

 “Аллах ми ги низпосла!” 

Меляикетата й говореха: 

“О, Мерйем! 

Аллах те избра. 

Той те създаде пречиста и те направи да бъдеш над всички жени на своето време.

 О, Мерйем! 

Застани права пред своя Творец, после се поклони до земи с кланящите се.

 Освен това меляикетата й рекоха:

 “О, Мерйем, Аллах те благовества за слово от Него. Името му е Месията Иса, син на Мерйем 

/Месията Иисус, син на дева Мария/,

 знатен в земния живот и Отвъдния и е от приближените /на Аллах/.”

По-нататъшното развитие на събитието можем да проследим по текста на сура “Мерйем":

“И спомени (о, Мухаммед!) в Книгата Мерйем, когато се уедини от своето семейство на едно място на изток (от месчида). 

И се прикри от тях със завеса. 

И пратихме при нея Нашия Дух, 

който й се представи като съвършен човек. 

(Духът е Джибрил).

Рече тя: “Всемилостивия да ме опази от теб!

 Ако си богобоязлив..” 

Рече Джибрил:

 Аз съм пратеник на твоя Аллах, за да те даря с пречисто момче”. 

Рече:

 “Как ще имам момче, щом не ме докосвал мъж 

и не съм блудница?”

 Рече (ангелът):

 Тъй каза твоят Аллах:

 “Това за Мен е лесно. 

И за да го сторим знамение за хората 

и милост от нас.

 Това е предрешено дело. 

И зачена го тя и се уедини с него в отдалечено място. И родилните болки я доведоха при ствола на палмата. 

Рече:

 “О, да бях умряла преди това и да бях напълно забравена!”

 И бе призована изпод нея:

 “Да не тъжиш! Твоят Аллах стори под теб ручей. 

И разклати към себе си ствола на палмата, за да се посипят свежи зрели фурми!” 

И яж, и пий, и се радвай!

 И ако видиш някого от хората, направи знак: “Дадох на Всемилостивия обет да се въздържам, затова днес с никого не ще говоря”. 

И отиде с него при своя народ, носейки го. 

Рекоха:

 “О, Мерйем ти стори нещо осъдително. 

О, сестро на Харун, баща ти не беше лош човек

 и майка ти не беше блудница”. 

И посочи тя към него. Рекоха:

 “Как ще беседваме с дете в люлка?”

 Рече то:

 “Раб съм на Аллах. 

Даде ми Той писанието и ме стори пророк. 

И ме стори благословен, където и да се намирам,

 и ми повели да отслужвам молитвата, и да давам милостинята зекят, докато съм жив. 

И да бъда нежен към своята майка. 

И не ме стори Той горделив, непокорен.

 И мир на мен в деня, в който съм роден, и в деня, когато ще умра. и в деня.

 когато ще бъда възкресен!” 

Това е Иса, синът на Мерйем - словото на истината, в която се съмняват. 

Не подобава на Аллах да се сдобива със син”. 

Той е пречист!” 

(Мерйем, 16-35).

Според преданието Хз. Иса се родил в 

Бейту-л-макдис, подир което заедно с майка си е заминал в Египет, където са останали две години. След това се върнали в района на Дамаск и се установили в Насъра. 

На трийсет годишна възраст Хз. Иса получава просветление - вахий.

 Надарен е бил и да прави чудеса.

 Лекувал е куци, сакати, слепи, умопомрачени и други болни.

Хз. Иса е служил при много трудни условия. 

Той е изпратил на различни места своите апостоли, които иначе неотлъчно стоели при него, за да проповядват религията.

 За тези именно апостоли става въпрос в сура “Ясин”.

Понеже юдейските първенци виждали опасност за своите интереси от разпространението на христовото учение и не можели да приемат Иса, 

те решават да го наклеветят пред кралете.

 След това организирали заговор за убийството му чрез обесване, но не успели.

 “Ние убихме Месията Иса, пратеника на Аллах” - но него убиха, а само така им се видя. 

Със сигурност не го убиха те”. 

пише в сура “Ниса" 157

Хз. Иса никога не е заявявал, че е син на Аллах. Вярата в триединния бог се появява по-късно.

 В резултат на безуспешния коментар на преносно употребените значения на думата, те изпаднаха в противоречия, развалиха религията си.

 Свещеният Коран по следния начин разкрива на християните същността на нещата

 “О, притежатели на Книга! 

Не прекалявайте в своята религия и говорете за Аллах само истината.

 Месията Иса, синът на Мерйем, е само пратеник на Аллах и Негово слово, което Той извести на Мерйем, и дух от Него. 

И вярвайте в Аллах и в Неговите пратеници, 

и не казвайте:

 “Троица!” 

Престанете!

 Това е най-доброто за вас Аллах 

е единственият Бог. 

Пречист е Той, за да има рожба.

 Негово е всичко на небесата и всичко на земята.

 И достатъчен е Аллах за довереник.”

 (Ниса, 171)

“И когато Аллах рече:

 “О, Иса, сине на Мерйем, ти ли каза на хората: “Приемете мен и майка ми за богове освен Аллах!” Рече:

 “Пречист си Ти! 

Не ми подобава да казвам това, на което нямам право Ако бях го казал, Ти щеше да знаеш това.

 Ти знаеш какво има в душата ми, но аз не тая какво има в Твоята душа Ти си Всезнаещият неведомите неща!

 “Казах им единствено това, което Ти ми повели: “Служете на Аллах - Моя и вашия Господ! ” 

(Маиде, 116-117)

КАКВО БЕ КАЗАЛ ХЗ. ИСА?

Онези, които експлоатират невежеството 

и бедността на хората и уж пропагандират християнството, нека първо да разберат правилно християнството и правилно да разясняват на хората.

Всъщност Хз. Иса и неговите апостоли бяха мюсюлмани, които учеха хората винаги на единобожие.

 Хз. Иса винаги повтаряше следните думи

 “Наистина Аллах е моят Господар и вашият Господар!

 На Него служете! 

Това е правият път!” 

(Ал-и Имран, 51) 

Апостолите му отговориха:

 “Ние повярвахме и засвидетелствайте,

 че сме отдадени (мюсюлмани)!” 

(Маиде, 111).

Любовта към вождизъм и отговорността на водача

 

Истинското щастие и благополучие за човека се състои в това той да отстрани онези пречки, които му причиняват душевни терзания и да заживее живот, съотносителен с вярата и най-висшите чувства.  Главното условие за това пък е да се отърси от онези злини,  които засенчват вечното щастие и отравят душите.  Основно място сред тези злини заема любовта към вождизма и страстта да се заемат високи длъжности и постигане на земна слава. Постигането на духовен мир обаче е възможно благодарение на преодоляването на зложелателството.  Ала при старанието ни да се отърсим от тези зломислия, най-последна ни напуска любовта към вождизма и страстта към лидерството. Тази зла умисъл е най-дълбоко вкоренената у човека страст, която подхранва такива чувства като величие, користолюбие и алчност.  Ето защо много е трудно човек да се отърси от тях. Затова при духовното израстване и възпитание на човека премахването им остава на последно място. Без съмнение пристрастеният към богатства, слава и високи постове човек е пълен с решимост да постигне всички тези облаги като за целта той прибягва до всевъзможни начини и средства.  Обхванат от тази маниакална страст, човек може да бъде по-опасен и от звяра.  Впрочем със следните си думи нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) подчертава колко пагубни могат да бъдат тези черти у човека: Вредата, която два спадни звяра биха причинили на стадо овце, е по-малка от вредата, която причинява на своята вяра човек пристрастен към имане и пост. (Тирмизи, Зухд, 43) В това отношение Хз. Ебу Бекир изказва следната мисъл:  “Ако искаш да бъдеш праведен, трябва преди всичко да премахнеш от сърцето си любовта към вождизма и никога да не се надценяваш над останалите!”  Лидерството, сиреч любовта към водачество, предполага осъзнаването на изключително голяма отговорност.  Крайно рисковано е хора, които не притежават необходимите умения, талант, способности, както и сили и възможности за достойно изпълнение на задачите, да се заемат с тях.  Джеляледдин Руми Мевляна описва по следния начин положението на човека, който се издигнал до високи постове, без да притежава до-статъчно високо чувство за отговорност: “Този, който се е издигнал незаслужено до високи постове, чрез което е постигнал и материално благополучие, прилича на мъртвец, качен на раменете на народа.  Такива хора съвсем незаслужено заемат тези длъжности и наподобяват мъртъвци, които всеки мечтае миг по-скоро да свали от раменете си”. Веднъж Ебу Зер, един от приближените на нашия Пророк му каза:  “О, Пратенико на Аллах! Би ли ме назначил за валия?”  Тогава Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) му отговори:  "Ебу Зер, ти си слаб човек.  А длъжността, която искаш, изисква големи отговорности.  Тези, които биха се заели с нея са изключения.  От гледна точка на Съдния ден пък тя е истински позор, водещ до разкаяние.  (Муслим, Имаре, 16) А се знае, че Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) нееднократно е повелявал:  “Под това небе и на тази земя няма по-правдив човек от Ебу Зер!”  (Тнрмизи, Менакъб 5, 35) И макар че познавал нрава, характера му и неговата склонност към аскетизъм и пренебрежителното му отношение към земните блага, той не го е назначил за управник, понеже "нравствените достойнства” и “умението на управника” са съвсем различни неща.  Трябва да се знае, че има много достойни хора, конто не притежават управленски качества. За да може едно общество да прецени както трябва дали да следва даден човек, трябва преди всичко той да притежава възхитителен характер и висока нравственост.  Един благодатен и щедър живот е резултат от вяра,  съчетана с любов и служене, изпълнено с екстаз, смирение и очарователни красиви постъпки.  Може да има много способни и успяващи хора, които в личния си живот да бъдат внимателни и доброжелателни към всеки и всякога.  Но трябва строго да се прецени дали тези неща са достатъчни, когато трябва да се нагърбва с отговорностите на цял един народ.  Защото управлението е твърде тежък и труден залог и доверие, когато то не се изпълнява, тъй както трябва.  Онези хора, които се нагърбват с тази задача, без да притежават необходимите за целта материални и духовни качества и способности,  са предварително осъдени на голям задгробен грях. Любовта към вождизма е бедствие, което причинява трудно излечими рани в обществения и религиозния живот  Страниците на историята са изпълнени с примери, показващи материалния и духовния гнет, на който са подлагали обществата недостойни, но амбициозни хора в стремежа си да бъдат лидери или да запазят своя пост и положение.  Неведнъж, поради любовта към вождизъм, цели армии са воювали една срещу друга, проливала е невинна човешка кръв, унищожавани са били ценни материални блага, погазвани са човешки достойнства и слава.  Колко вярна и точна е оценката, която се дава на Фараона в Коран-и Керим:  “Той е способен както приживе да удави в морето своето племе, така и да ги поведе в Огъня”  (Xуд, 98) Многозначителен е случаят, който разказва Ебу Муса ел-Ешари  (радиаллаху анху):  “С двама синове на чичо ми отидохме при Пратеника на Аллах.  Единият от синовете му рече:  “О, Расулюллах!  Назначи ни за повелители на някои от длъжностите, които Всевишният Аллах ви е отредил!” При тези негови думи Пратеникът на Аллах  (салляллаху алейхи уе селлем) заяви следното:  “Заклевам се е името на Аллах, ние не назначаваме за ръководители хора, които настояват за това и умират от желание да заемат някаква длъжност!”  (Бухари, Ахкям, 7) Затова пък Пратеникът на Аллах назначи Ебу Муса ел-Ешари за валия, който никога не бе настоявал за някаква длъжност пред Пророка, но той бе преценил неговите високи качества и бе го удостоил с тази чест. Когато Хз. Ебу Бекир (радиаллаху анхо) зае длъжността халиф и народът изрази готовността си да го последва, излезе на минбера и повели следното: “Аз никога не съм желал да бъда халиф.  Никога не съм мечтал за това.  Никога, нито тайно, нито пък явно не съм пожелал това от Аллах Теаля, защото знам, че на тази длъжност няма да имам спокойствие.” Колко правилно тези думи показват какво трябва да бъде отношението на истински вярващия човек към лидерството.  Той трябва да знае, че властта  и управлението не са доволство и охолен живот, а истинско служене на обществото. Няма съмнение, че извършва голям грях всеки, който без да се замисли дали е в състояние да се справи с тази задача, въобразяваща си кой знае какво и пленен от собственото си желание да управлява, се заема с тази длъжност. Всеизвестно е, че се налага да се извършват редица дейности в служба на народа.  Ето защо хора, които са в състояние достойно да изпълнят тези дела, нямат право да бягат от отговорност и да стоят настрана като оставят всичко на произвола.  Затова когато на един човек му се предложи подобна задача, ако той е уверен в своите възможности и ако няма друг по-достоен от него,  който да се заеме с тези неща, няма право да откаже предложеното му.  Ако пък откаже, не би могъл да се спаси от греха.  Защото нагърбването с народното доверие понякога може да се превърне в необходимост.  Така трябва да постъпва всеки вярващ. Впрочем така бе постъпил Омер ибн Абдулазиз, който бе най-уважаваният след четиримата първи халифи в исляма.  Когато му предложиха халифската длъжност, той първо отказа да я приеме. Но когато съветът на учените видя, че няма по-достоен от него, който да заеме този пост, и когато му заявиха, че ако не приеме длъжността, той ще извърши грях, Омер ибн Абдулазиз се принуди да приеме халифството.  След това той учреди съвет, който винаги да го наставлява кое е правдиво и кое не. Този съвет се стараеше със своите съвети и наставления да предпазва халифа от евентуални грешки. В това отношение голяма отговорност пада върху цялото общество.  Това означава, че в обществото трябва да се възпитат и да се издигат по най-добрия начин такива достойни хора, които да се поставят на най-подходящи длъжности.  Макар че поради по-горе изложени причини не се гледа с добро око на човека, който настоява да заеме дадена длъжност, то когато той притежава необходимите за целта качества, не бива да отбягва това задължение.  Нещо повече, трябва доброволно да се заеме с него.  Най-добрият пример в това отношение виждаме в живота на Хз. Юсуф (алейхис селям).  Когато той излиза от затвора и става доверен човек на владетеля на Египет разбира, че именно той е лицето, което може да управлява финансите на страната, в която се очаквало небивал глад.  Тогава той настоява да заеме този пост и както в Свещения Коран се казва, той заявил следното на владетеля:  “Назначи, ме да управлявам хазната на страната ти.  Защото аз ще я съхраня по най-добрия начин у понеже зная най-добре тези неща”.  (Юсуф, 55) От този свещен айет се разбира, че един справедлив и достоен човек може да настоява да заеме даден управленски пост.  Освен това свещеният айет отбелязва необходимостта да вземе в ръце управлението, когато са изчерпани всички средства и няма други начини за премахване на злините и вредните неща, за да може да възтържествува истината и справедливостта. Най-добрите образци на изявена способност ние виждаме отново в живота и дейността на нашия Пророк.  Той винаги се е задоволявал с насъщното, дори често живеел в нищета и никога не се наяждал, преди да нахрани приближените си.  Той предпочитал да зарадва последователите си, вместо да зарадва себе си. Той често е изтъквал:  "Господар на един народ е този, който му служи! ’’  (Дейлеми, Муснед, 2, 324). Онези, които се заемат с управленски длъжности трябва да се подлагат на самоотчет като винаги си задават въпроса:  “Дали аз разбирам тежестта на управленската отговорност или,  обзет от тази страст, продължавам да отравям душата си?”