Непорочността (исмет) на Пророците

 

Непорочността (исмет) на Пророците

Преди да преминем към същинската тема искам да обърна внимание на следните няколко положения.

1. Въпросът за грешките (зелле)

Първо, ако пророците са имали възможност да изберат най-доброто, но са предпочели само доброто, за тях това може и да е грешка. Но от гледна точка на общочовешките критерии това не може да се смята за грешка. Защото изборът е добър. Разбира се, може да се каже, че след като е имал избор - ние не можем да го кажем - пророкът е трябвало да избере най-доброто, защото е приближен до Всевишния, но никой не може да окачестви подобен избор като грешка.

Сега нека да поясним това положение с пример. Представете си човек, който иска да прочете Корана. За колко дни трябва да го прочете? Пред него има две алтернативи: първата - да го прочете за десет дни внимателно, размишлявайки над смисъла му, което ще му даде по-пълна и задълбочена представа за него. Втората е да го прочете за седем дни. Това е израз на любов към Божието слово. И накрая решава да го прочете за десет дни.

Нека да допуснем, че този човек ще спечели благоволението на Всевишния, ако прочете Корана за седем дни. Ала той по собствена воля решава да го прочете за десет. Благоволението на Аллах е в най-доброто. Но този човек избира доброто. Следователно няма извършен грях, за да се твърди, че човекът е прегрешил. Може единствено да се каже, че човекът е избрал само доброто, въпреки възможността да избере най-доброто. Що се отнася до приписването на грях в случая това категорично е неправилно.

Ето, същността и състоянието на делата, извършени от пророците по собствената им воля, наподобява този пример. Следователно как е възможно да им се приписват грехове заради постъпките им? По-нататък отново ще се върнем на тази тема.

Второ, преди всичко пророците са най-великите муджтахиди. По темите, които не получавали откровения от Всевишния, независимо дали по правни, индивидуални или социални въпроси, те тълкували проблема и изразявали становище. Някои от предписанията им може да са съответствали изцяло на волята на Всевишния, а някои - не напълно. Но всичките им наставления са били съобразени с волята на Всевишния. И ако наставленията им не са съвпаднали напълно с Божието благоволение, въпреки че пред погледа им няма преграда, чуват ехото на калема на съдбата и са избраници в царството на Всевишния, не може да се каже, че са съгрешили. Защото на тях се пада задачата да открият най-правилното решение, съобразено с волята на Всевишния. Но грешките в предписанията им категорично не са грехове и не накърняват непорочността им, та да бъдат съдени за това. Но дори и да предположим, че подобно нещо е възможно, то най-малкото това не е работа на некомпетентни хора.

Трето, грешките, които пророците допуснали, предхождат пророческото им дело. Тук определяме тези действия като грешки. Но допускането на грешки не означава пълно падение. Онези, които непрекъснато падат ничком, не може да пропаднат. Дори грешката да води до загуба на ориентация, това в никакъв случай не е падение и не може да се окачестви като грях.

Сега нека да подкрепим казаното дотук с конкретни примери. Първо искам да започна с пророка Адам, мир нему, който е бащата на човешкия род.

а) Адам, мир нему

В Свещения Коран се казва следното за Адам, мир нему: "Но сатаната му подшушна, рече: "О, Адам, да ти покажа ли дървото на вечността и едно непреходно царство?"

И когато ядоха от него двамата, пред тях се разкриха срамотиите им, и започнаха да се покриват с листа от Рая. И така Адам не се вслуша в своя Господ, и се заблуди." (20: 121-122).

В кораничното знамение е използвана думата иджтиба (избор). Иджтиба е акт на избавление от падение и покруса. Всевишния оповестява, че е спасил Адам от падение. По-нататък ще се спрем на израза, преведен като "не се вслуша в своя Господ" и ще докажем, че това деяние не може да се окачестви като възпротивяване срещу Всевишния. Сега отново ще проследим разказа за Адам, мир нему, в Корана.

На покорство трябва да се учим от Адам, мир нему. След като сгрешил, Адам, мир нему, веднага се обърнал към Всевишния, който го предпазил от падение и рекъл: "Рекоха: "Господи наш, угнетихме себе си и ако Ти не ни опростиш, и не ни помилваш, ще сме от губещите." (7: 23).

Това е грешка. Но веднага след тази грешка Аллах, да е славно името Му, го напътил. Тоест грешната постъпка на достопочтения Адам, мир нему, е извършена преди да е бил напътен. През този период Адам, мир нему, бил леко покрусен, но в никакъв случай не паднал напълно. Може би той се е превил като житно стъбло пред буря и се изправил отново, след като тя отминала. После се слял с чистия дух вътре в себе си. Впрочем Пратеника на Аллах сравнява вярващия с житното стъбло. Според него неверникът е като явора. Отначало изглежда непоклатим, но падне ли веднъж, повече не може да се изправи.[1] Ако приемем това сравнение, грешката на Адам, мир нему, предхожда пророческото му дело. Останалите случаи също са подобни на този.

Постъпката на Адам, мир нему, е резултат от естествено човешко състояние, каквото е забравянето. Всевишния потвърждава това състояние на Адам, мир нему, в Корана: "И вече повелихме на Адам преди, а той забрави. И не открихме у него решимост." (20: 115). Тук се подчертава именно този факт.

В друго коранично знамение се казва: "И рекохме: "О, Адам, пребивавай с жена си в Рая и яжте оттам в доволство, откъдето пожелаете, но не приближавайте до онова дърво, та да не станете угнетители!" (2: 35; 7: 19). Но той забравил. Впрочем забравянето е вродена човешка черта . Когато обяснява този въпрос, нашият Пророк казва: "Адам забрави, чедата му - също." Пратеника на Аллах, който най-добре е разбирал човешката природа, подчертал този факт с горните думи. Човек забравя. А Адам, мир нему, също е човек. Той също е забравил. В думите на Пратеника на Аллах се поставя и въпросът за предаването на човешките черти по наследствен път. Това също трябва да дава насока на специалистите в тази област. Става ясно, че забравянето е наша наследствена черта от първоначалния ни баща. Аллах е заложил това качество в природата и в хромозомите на Адам, мир нему. Ние не можем да заличим това от природата си. С думите "а той забрави" Всевишния пресича пътя на лошите помисли относно Адам, мир нему, и продължава: "И не открихме у него решимост." (20: 115). Решимост за вършене на други грехове. Случило се така, че пътят го отвел към грешката, но той действал, забравяйки, а не решително и целенасочено.

Но какъв е бил този забранен плод? Има толкова мнения по този въпрос, че ако почнем да ги изброяваме, страницата ще се превърне в каталог за растения. Ечемик, жито, ориз, фурма, грозде... Впрочем избирането на този или онзи плод не променя крайния резултат. Важно е следствието и проблемът, който произтича от посягането към забранения плод. Освен това нашето лично убеждение се различава от изречените досега твърдения.

Забраненият плод е човешко желание, на което е било невъзможно достопочтеният Адам, мир нему, да устои. Благодарение на това желание човешкият род се размножил и продължил съществуването си. Същото желание е изпитвала и нашата майка, достопочтената Хавва. Докосването до родословното дърво означава извършване на акт, чрез който ще продължи поколението. Аллах знае най-добре.

С това не твърдим, че нашата концепция е най-правилната. Но сме убедени, че разглеждането и на тази хипотеза сред всички изброени досега също ще бъде от полза. Ако разсъждението ни е вярно, това се дължи на благодатта на нашия Създател, а ако е невярно, тогава се уповаваме на безкрайното Му милосърдие.

Преди да премина към забравянето като естествено състояние и към въпроса за грешките от гледна точка на религията, искам да припомня още едно положение. Притчите, разказани в Свещения Коран, са различни събития, съчетани в един разказ. В случая положението е същото. В определен период на достопочтения Адам и Хавва им е забранено да се доближават до забранения плод. Но колко време е минало след тази забрана не е известно. Ясно е само, че този период е бил достатъчно дълъг, за да забрави Адам, мир нему, повелята. И съприкосновението със забранения плод е било в резултат на това забравяне.

Състоянието на забравяне е моментът, в който калемът не отчита греховете. Във връзка с това положение Пратеника на Аллах казва: "В следните три случая калемът се вдига: в състояние на забравяне, съгрешаване и изнемощялост."[2] Впрочем Коранът също не ни ли учи да искаме опрощение в подобни случаи? В едно коранично знамение се казва: "...Господи наш, не ни наказвай, ако сме забравили или съгрешили!..." (2: 286). Не четем ли тази молитва всяка вечер преди лягане?

Достопочтеният Адам, мир нему, е забравил и посегнал към забранения плод, а настойчивостта на съпругата му го тласнала още повече към това. Имайки предвид гореспоменатия хадис, ако това се е случило в състояние на забрава - а то е така, - когато калемът е вдигнат, на какво основание можем да заключим, че пророка Адам, мир нему, е допуснал грях?

Когато дори и обикновените хора се стремят да стоят далеч от онова, което Всевишния е окачествил като угнетяване и възпротивяване, е немислимо това да не са сторили пророците, които са избраници на Аллах, да е славно името Му. Да се твърди обратното е дълбока заблуда. Дори ислямските богослови не са намирали за уместно горното коранично знамение да се чете с подобна мисъл. Човек може да прочете кораничното знамение: "...И така Адам не се вслуша в своя Господ, и се заблуди..." (20: 121), с цел да го тълкува. Но е рисковано да го повтаря безцелно и по начин, по който ще се изопачи значението му. Защото достопочтеният Адам, мир нему, е пророк. Впрочем не е редно, когато се разказва за пророците, да се говори за тях, сякаш са били обикновени хора.

Освен това в кораничните знамения, свързани с пророците не се акцентира върху поведението им, а на близостта им с Аллах. Предходниците ни са казвали: "Добрините на благодетелните са неодобрявани деяния от гледна точка на приближените до Всевишния."[3]

Да, и според човешките закони, ако държавният служител извърши престъпление, наказанието е по-строго. Ако провинилият се е съдия, прокурор или адвокат, т.е. човек на закона, наказанието е още по-голямо.

Пророците са служители на Всевишния и най-добре от всички знаят последствията от грехопадението. Разбира се, че грехът, който ще извърши човек в такова положение, ще бъде по-страшен.

Освен това не се ли приема за по-страшен грехът, извършен в Кааба, от грехове, извършени на друго място? (22: 25). Не съобщава ли Коранът на пророческите съпруги, че мъчението им ще бъде удвоено, ако допуснат грях? (33: 30). Защото Кааба е символ на близостта с Аллах. Там човек е гост на Всевишния. Положението на пророческа съпруга също е свидетелство за близост с Всевишния. Защото в домовете на пророците непрекъснато се усеща полъхът на откровението, в тях постоянно влиза и излиза Джибрил. Разбира се, че наказанието за грехове, извършени в такъв дом, ще бъде по-страшно и удвоено. Това се налага и от принципа, че благодатта се умножава или намалява съобразно степента на трудност на изпитанията. Колкото повече е благодатта, толкова по-трудни ще са и изпитанията.

Положението на пророците е същото. Те са избраници, удостоени с щастие. Ангелът на откровението непрекъснато се е срещал с тях и сърцата им винаги били открити за вдъхновението. При това положение, разбира се, че дори и грешките, които те са допускали, ще се окачествяват като грехове. Защото това се налага от положението, в което се намирали. Но отново трябва да повторя, че тези грехове и възмездието им не са греховете и наказанията, за които ние или святите личности знаем. Това са грешки, окачествени като грехове от гледна точка на положението на пророците. Следователно не е редно те да се окачествяват като грехове.

Освен това, да предположим, че Аллах е повелил на Адам, мир нему, да се въздържа от близост с достопочтената Хавва. И Адам е знаел какво ще му се случи, защото Всевишния го научил на имената на всички неща. Да, той е осъзнавал, че рано или късно съдбата ще го отведе до предопределения миг, причина за което ще е едно естествено желание. И той посрещнал този миг, в който човешкото желание и Божията воля тайно се пресекли, ако не в състояние на забрава - а Коранът казва, че е забравил, - поне с нерешимост за подобно деяние. Тогава как може постъпката му де се окачествява като грях? Тук искам да спомена следния случай, предаден от Бухари и Муслим.

Нашият Пророк разказва: "Достопочтеният Адам и достопочтеният Муса се срещнаха на небето. Муса, мир нему, рече: "Ти си баща на човешкия род. Ала изкара всички ни от Рая и ни прати на земята." Адам, мир нему, отвърнал: "А ти си Келимуллах - рабът, на когото Аллах проговори. Не видя ли как в Тората се разказва, че четирийсет години преди Адам да вкуси от забранения плод, това е записано в книгата на делата му." След като нашият Пророк е разказал за тази среща на небесата три пъти повторил израза: "Адам, мир нему, накара Муса, мир нему, да замълчи."[4] В известен смисъл с това се доказва правотата на пророка Адам, мир нему. А това означава, че постъпката на пророка Адам не е грях.

Адам, мир нему, е научен на всички имена. Той прекарал като омагьосан живота си в тайнствения свят на имената. Да се допуска, че такава личност съзнателно и по собствена воля може да извърши грях, е неуместно и несериозно предположение. Освен това, най-вероятно забраненият плод е бил временно забранен и Адам, мир нему, е знаел това. Той проявил търпение, но посегнал по-рано към него и нарушил своя обет. Да, този акт[5], който днес се окачествява като благодеяние, - ако се осъществява в рамките на позволеното - тогава е бил забранено деяние, макар и временно, за Адам, мир нему. Може би забраната е била в съотношение с близостта на Адам, мир нему, до Аллах. Затова постъпката му е смятана за отклонение от правия път и за грешка.

Критерият, с който оценихме пророка Адам, мир нему, ще ни помогне да разберем състоянието и на останалите пророци. Да, пророците са непорочни. Грешките и простъпките, които им се приписват, не са такива грехове, каквито съществуват в представите ни.

б) Нух (Ной), мир нему

Достопочтеният Нух, мир нему, се помолил на Всевишния за спасението на сина си, но получил предупреждение. На пръв поглед това също изглежда като грешка на пророка. Тук ще обърнем внимание на положението на пророка Нух, мир нему, и ще се опитаме да опознаем тази велика личност в рамките на конкретния случай и в светлината на Корана.

В Корана се разказва как Нух, мир нему, се помолил на своя Господ и в отговор получил предупреждение: "И позова Нух своя Господ, и рече: "Господи, синът ми е от моето семейство. Твоето обещание винаги е истина. Ти си Най-мъдрият Съдник." (11: 45).

Достопочтеният Нух, мир нему, изпитвал вълнение и душевно безпокойство от очакваното събитие. Той особено бил обезпокоен за съдбата на собствения си син, което безпокойство било достатъчно силно, за да разтърси душевния мир на един човек. Дали е бил неспокоен, защото синът му ще се удави или ще умре като неверник? По най-голяма вероятност Нух, мир нему, който видял отвъдния свят, вечното щастие, вечното мъчение, яростта и милостта на Аллах, не бил разтревожен за тялото, плътта и земния живот на сина си. При все това, кой баща не би настръхнал, ако синът му бъде погубен по такъв страшен начин? "Всевишни, ти ми обеща, че няма да погубиш семейството ми. Но който не се качи на този кораб, ще бъде погубен и синът ми е един от тях." Ето това е изрекъл пророка Нух, мир нему.

В отговор на дълбокото му терзание Всевишния е разкрил истината на Нух, мир нему, и така внесъл успокоение в душата му: "Рече [Аллах]: "О, Нух, той [вече] не е от твоето семейство. Неговото деяние не е праведно. И не Ме питай за това, за което нямаш знание! Поучавам те да не бъдеш от невежите." (11: 46).

Той не е от твоето семейство. Да, той идва от твоето поколение и е роден от твоята съпруга. Пораснал е под вашите грижи. Но твоето семейство следва твоя път. Защото той извърши неправедно деяние и попадна в порочен кръг. Опълчи се против теб и влезе в средите на неверниците. Те го тласнаха към удавяне, което ще го отведе към вечно мъчение. Не пожелавай от Мен онова, което не знаеш! Поучавам те да не бъдеш от невежите. Ти си човек на мъдростта, знанието и обичта. Ти знаеш и признаваш Аллах. Тази молитва не подобава на личност, приближена до Мен.

Ето това е грешката, приписвана на пророка Нух, мир нему, през целия му деветстотин и петдесетгодишен живот. Когато синът му се давел, пророка Нух отправил молитва към Всевишния за спасението му. Но защо достопочтеният Нух, мир нему, е отправил тази молитва?

Първо, както се разказва и в Корана, Всевишния му повелил да качи на кораба семейството си и вярващите: "Когато дойде Нашата повеля и кипна пещта, рекохме: "Натовари в него от всичко по чифт, и своето семейство, освен онези, за които имаше слово отпреди, и всеки, който е вярвал." А вярваха заедно с него само малцина." (11: 40).

Това е обещанието, което пророка Нух получил от Всевишния. И той Му се помолил, разчитайки на това обещание. Дотогава пророка Нух не знаел, че вече е отсъдено за сина му. Следователно той не пожелал нищо друго освен онова, което Всевишния му обещал.

Нух, мир нему, е построил кораба, вдъхновен от Всевишния и призовал хората да се качат в него пак по Неговата повеля. Сред призованите били и членовете на семейството му. Всъщност Аллах му повелил да качи на кораба и семейството си. Но ето че синът му се борел с вълните пред очите му. В този страшен миг, когато всички пътища към спасението били затворени, той се помолил на Личността, която единствено имала власт да реши всички проблеми и поискал спасението на сина си. Вече нямал какво друго да стори, не останал друг клон, за който да се хване освен молитвата.

Когато узнал, че синът му не принадлежи към семейството му, Нух, мир нему, бил дълбоко потресен. Защото не знаел това и приемал сина си като част от своето семейство. Но не било така и Нух, мир нему, мигом се обърнал към своя Господ и се покаял: "Рече: "Господи, моля Те, опази ме да не Те питам за нещо, за което нямам знание! И ако не ме опростиш, и не ме помилваш, ще съм от губещите." (11: 47).

Очевидно когато се молел достопочтеният Нух, мир нему, не знаел. И след като узнал, се отрекъл от молбата си и се покаял. Възможно ли е да се окачестви като грешка тази постъпка, пред която човешката съвест би изпитала дълбоко възхищение?

Второ, за какво се помолил Нух, мир нему? Ако е искал напътването на сина си, какво по-естествено от това за един баща? А освен баща достопочтеният Нух, мир нему, бил и пророк и искал спасението на всички хора. Не е ли напълно естествена и добродетелна постъпка човек с безбрежна състрадателност да бъде състрадателен и към собственото си дете и да се моли за спасението му във вечния живот?

Да, в конкретния случай сме свидетели на пророческа състрадателност. Ако състрадателността на пророците не надхвърляше представите ни за състрадание и не бе по-възвишена, нямаше да е възможно те да поемат на плещите си пророческата мисия. Вземете например една майка. Тя е изпълнена с толкова огромна състрадателност, че е готова да изпълни всички желания на детето си. А ако това е пророк, отворил обятията си за всички хора, който се стреми да изпълни всички техни позволени желания, свързани с този и отвъдния свят... И още повече, ако този пророк е един от големите пророци...

Ето как Свещеният Коран тълкува душевното състояние на Пророка Мухаммед пред неверниците: "Не погубвай себе си от скръб по тях [о, Мухаммад], ако не повярват в това послание." (18: 6).

Като разказва за себе си, Пратеника на Аллах прави следното сравнение: "Аз и моята умма сме като човек, който кладе огън. Виждайки огъня, вие се събирате около него подобно на насекомите и нощните пеперуди. Да, аз се опитвам да ви отдалеча от огъня, а вие се стремите към него."[6]

Ако това е пророческата състрадателност, то достопочтеният Нух, мир нему, също е бил пророк и също е бил изпълнен с безкрайно състрадание.

Но когато чул предупреждението, той незабавно осъзнал грешката си, отказал се от молитвата и се покаял пред своя Господ.

Сега нека се опитаме да видим приликата между молитвите на пророка Нух, мир нему, и на пророка Адам, мир нему. След като осъзнали грешките си, и двамата се обърнали към Всевишния и се помолили по един същ и начин в една и съща атмосфера. Защото и двамата притежавали една и съща природа и характер. Те били възпитани в една и съща школа и от един и същ Учител. Затова по сходен начин се отказали от грешките си. Свещеният Коран с еднакъв стил, макар и с различни думи, предава как тези две велики личности се отказали от грешките си.

Трето, в религията съществува един принцип: "За човека се съди по делата му." Макар и да знаел, че Абдуллах ибн Убей ибн Селул е лицемер, Пратеника на Аллах присъствал на погребението му, както и на това на други лицемери, проявявайки уважение именно поради този принцип.[7] Защото привидно те отслужвали намаз, говеели и изпълнявали религиозните си задължения.

Вероятно положението на сина на пророка Нух, мир нему, е било същото. Може би той се е показвал като вярващ, ала всъщност е бил лицемер. Или това качество се е проявило изведнъж в онзи миг. А да се съди по делата в никакъв случай не е грях. При това положение достопочтеният Нух, мир нему, не е извършил грях. Той само е изпълнил дълга си. Представете си само, този велик пророк е полагал усилия в продължение на деветстотин и петдесет години, но никога не се огънал, въпреки че му се подигравали и го наричали луд. В самия Коран се съобщава колко малък е бил броят на повярвалите в него: "...А вярваха заедно с него само малцина..." (11: 40).

Който иска да разбере достопочтения Нух, мир нему, нека да проследи личността му в Сура Нух от Корана. Тогава ще разбере, че този славен пророк е пречистен и далеч от греха, както небето от земята. Нека Всевишния Аллах да ни дари със застъпничеството на нашия Пророк. Амин!

в) Пророка Ибрахим (Авраам), мир нему

И бащата на всички пророци, достопочтеният Ибрахим Халилуллах (Приближен до Аллах), не знаел що е страх и не се боял от нищо. Този велик дух, който открил духовно щастие дори и в огъня. Първият сред избраниците, който носел рая в душата си и превръщал всяко място в райски кът, дори и то да напомняло за ада. Когато всички изразявали радостта си от факта, че са последователи на Пратеника на Аллах, той се гордеел, че прилича на достопочтения Ибрахим, изричайки: "Аз приличам на своя праотец Ибрахим."[8]

в. 1 - Звездите, Луната и Слънцето

В никой период от живота си достопочтеният Ибрахим, мир нему, не е бил езичник и не е обожествявал звездите. Фактът, че той изричал рабби (Господи), поглеждайки към звезда, към луната и слънцето, няма никаква връзка със съдружаването и почитането им като божества. Сега нека проследим какво се разказва по темата в знаменията на Корана: "И когато го покри нощта, той видя звезда. Рече: "Това е моят Господ." А когато залезе, рече: "Не обичам залязващите." И когато видя луната да изгрява, рече: "Това е моят Господ." А когато залезе, рече: "Ако не ме напъти моят Господ, ще бъда от заблудените хора."И когато видя слънцето да изгрява, рече: "Това е моят Господ. То е най-голямото." А когато залезе, рече: "О, народе мой, невинен съм за това, което съдружавате!" (6: 76-78).

Пророка Ибрахим, мир нему, се родил с вяра в Единия Бог. Немислимо е той да се е обърнал в истинския смисъл на думата към звезда, към луната и слънцето, споменати в кораничното знамение с "Господи мой!". Да се твърди подобно нещо означава да се игнорира следното знамение, предхождащо останалите, което гласи: "И каза Ибрахим на баща си Азар: "Нима смяташ изваянията за богове? Виждам, че ти и твоят народ сте в явна заблуда." (6: 74).

В следващото знамение се казва: "И така показваме на Ибрахим владението на небесата и на земята, за да е от убедените." (6: 75).

Невъзможно е пророк, открит за подобни чувства, мисли и метафизика, да се обръща - дори и в отделни случаи - към звездите с "Господи мой!". Каквото и да пише в книгите, съдържащи легенди и предания, това е нашето убеждение. Освен това на пророка Ибрахим, мир нему, е било показано владението на земята и небесата, тоест какво се крие зад завесата на битието. Благодарение на това той достигнал до най-висшата степен на знанието. Той кръжал около истинското знание. Следователно в първите две знамения се разказва как Ибрахим, мир нему, се е слял с Върховната Истина и как е бил отворен към знанието. Очевидно в случая, за който се споменава в знаменията, Ибрахим, мир нему, е искал да разкаже определени неща на народа си. В такъв случай се налага да разгледаме темата отначало и да я тълкуваме наново.

Първо, народът на достопочтения Ибрахим почитал звездите като божества. Впрочем в определен период от Безпросветната епоха хората също се кланяли на звездата Сириус. Тя била почитана като божество, понеже била смятана за най-ярката и най-голямата звезда според знанията по астрономия на човека от онова време. Пророкът Ибрахим, мир нему, първо погледнал тази звезда, която отдалеч изглеждала малка. Привлякъл вниманието на останалите върху нея. Той отправил предупреждение към народа си, което било разумно и съобразено с действителността. Ибрахим, мир нему, говорел истината и не си служел с лъжливи средства. Дори всеки път, когато привеждал доводи срещу езичниците, той оборвал или небесното божество, в което вярвали, или земните им кумири. Да, пророка Ибрахим, мир нему, оборвал един по един идолите им от гледна точка на разума и логиката, защото той бил изпратен да ги премахне.

Някои тълкуватели смятат, че в началото на изречението "Това е моят Господ." стои частицата ли[9], при наличието на която знамението придобива следната форма: "Това ли е моят Господ?". Отговорът е: "Не, не е." Това е едно от тълкуванията, свързани с конкретната тема. Ние искаме да обърнем внимание на следния начин на тълкуване на знамението.

С изразните средства, които пророка Ибрахим използвал, той сякаш се престорил, че отдава значение на кумирите на езичниците и така привлякъл вниманието им към собствената си гледна точка. По друг начин не било възможно да пренесе полемиката в своя територия. Езичниците го послушали с мисълта, че говори за божествата им. Полемиката започнала без те да я усетят и завършила с последните думи на пророка Ибрахим, мир нему. Това е била победа на вярата над неверието.

Да, отначало той насочил вниманието им към звездата, луната и слънцето и ги предупредил, че те имат край. Те изгряват, издигат се и накрая залязват. Следователно телата, които изгряват и залязват под въздействието на определени природни закони и изчезват след появата си, не може да властват над Вселената. Възможно ли е онези, които се появяват и залязват, да решават съдбите на тези, които също идват и си отиват?

Неодобрението в първото изречение: "Не обичам залязващите", изразено след залязването на звездата, е първото предупреждение. Залязващите не трябва да заемат място в сърцето. Те по никакъв начин не са достойни да бъдат почитани. Защото имат край. На мен ми трябва възлюбен, който никога да не залязва. Той трябва да е по-близък до мен от собствената ми душа и да знае всички желания на сърцето ми. И да има сила, с която да ги осъществява.

После прави още една стъпка. Показва луната. Ала след известно време тя също залязва. В този момент, без да се обръща към езичниците, Ибрахим, мир нему, ги критикува, че са в заблуда, изричайки:"Ако не ме напъти моят Господ, ще бъда от заблудените хора."

И накрая обръща поглед към слънцето. Впрочем езичниците вярвали, че то е най-голямото божество. Първо започва от най-малкото и оборва първите две божества. После идва ред на най-голямото. След като и то залязва, Ибрахим, мир нему, отправя посланието си към съвестта на езичниците с думите: "Аз обърнах правоверен своето лице към Онзи, Който е сътворил небесата и земята. Аз не съм от съдружаващите." (6: 79).

Ако още в началото бил казал това последно изречение, никой нямало да изслуша пророка Ибрахим. Първо той слязъл н